„Скучна работа, човече“: пет класически рок групи, които Кийт Ричардс критикува

Кийт Ричардс – водещият китарист на The Rolling Stones и фигура, дълбоко вкоренена в блуса, джаза и фламенкото – не крие остри оценки за някои от най-големите имена в класическия рок. В серия интервюта и публични изказвания той нееднократно е отправял упреци към изпълнители и банди, които според него не отговарят на стандартите му за автентичност и сръчност.

Ричардс често е представян като пурист: той предпочита простия, директен звук и ненавижда продължителните джемове или тежките метъл рифове. Заради тази позиция пет банди изпъкват като обект на неговата критика.

Creedence Clearwater Revival

Джон Фогърти, брат му Том и останалите от CCR са похвалявани за начина, по който усвояват суомпрока, южния рок и кънтрито въпреки калифорнийския си произход. Въпреки това Ричардс ги определя като група, чиито типичен стил го е отегчил. За CCR той казва: „Когато за първи път чух [CCR], бях наистина впечатлен“, но добавя и: „Но много бързо ми доскучаха. След няколко слушания започнаха да ме дразнят“.

Ричардс отдава голямо значение на автентичността в музиката и реагира остро на това, което възприема като прекомерно позиране или измислена визия.

The Band

Връзката му с The Band също не е безпроблемна. Инцидент от 1966 г. — според Ричардс спорна среща с Боб Дилън и тогавашните Hawks — оставя лошо впечатление. Той признава, че Дилън е бил „прекрасен“ в соловите си изпълнения, но за групата казва, че са били „просто твърде сковани“.

В по-подробно описание Ричардс обяснява, че The Band „свирят заедно от много, много дълго време и това, което не можах да разбера, беше липсата им на спонтанност. Звучаха нота по нота като записите си… Просто не изглеждаше да оживяват сами. Мисля, че по същество те са съпровождаща група“. Тези думи показват неудовлетворението му от липсата на живо вдъхновение и импровизация.

Guns N’ Roses

За бандата от Лос Анджелис Ричардс признава, че оценява смелостта им, но критикува визията и начина, по който много от звученето им изглежда производно. В интервю пред Rolling Stone през 1988 г. той казва: „Възхищавам се на смелостта им. Но визията им… сякаш единият е от тази група, другият прилича на Джими [Пейдж], трети на Рони [Ууд]. Прекалено много имитация, прекалено много позиране за моя вкус.“

Ранните вокали и китарни влияния не са достатъчни да го спечелят, когато сценичната и визуална страна доминира над искреното музикално изражение.

Led Zeppelin

Ричардс признава уважение към индивидуалните умения, особено китариста Джими Пейдж, но това не спасява групата от критиките му. Той казва: „Обичам [китариста] Джими Пейдж, но като група – не. С Джон Бонъм, който гърми по магистралата като неконтролируем 18-колесен камион“, като добавя, че „Джими е брилянтен китарист. Но винаги съм усещал, че има нещо кухо в тях, разбирате ли?“

Освен това Ричардс осмива вокалния стил на Робърт Плант, наричайки го „оня тип“ и отбелязвайки, че „гласът на оня тип започна да ми лази по нервите. Не знам защо. Може би е твърде акробатичен.“

Grateful Dead

Grateful Dead попадат сред артистите, чиито джемове и дълги, разтегнати изпълнения Ричардс намира за непривлекателни. За тях той казва: „Grateful Dead са пример за това как всички сбъркаха. Просто се мотаят с часове. Джери Гарсия, скучна работа, човече. Съжалявам, Джери“.

Тази позиция илюстрира основния критерий, по който Ричардс оценява музиката: дали звучи живо, искрено и директно, или е изпълнена с показност и излишни илюстрации.

Като цяло критиките на Ричардс — отбелязвани и в други публикации и интервюта — рисуват образ на музикант, който цени суровото, безкомпромисно звучене и спонтанността и не церемони при осъждане на онова, което счита за фалш или прекомерно позиране.