Никога не съм обичал жена си и съм й го казвал. Тя не е виновна – добре живеехме! Но съдбата обърна всичко по друг начин.

Никога не съм обичал жена си и съм й го казвал повече от веднъж. Тя не е виновна – добре живеехме. Чувствах се добре около Ирина. Тя не само управляваше красиво къщата, но и изглеждаше невероятно. Приятелите ми ме ревнуваха и не разбираха как имам такъв късмет с жена си.

И аз самият не разбирах какво направих, за да заслужа нейната любов. Аз съм обикновен човек, който не се откроява сред другите. Но тя ме обичаше… Как е възможно това? Нейната любов и отдаденост ме преследваха. Още повече ме измъчваше мисълта, че щом си тръгна, друг ще заеме мястото ми.

Някой е по-богат, по-успешен, по-красив. Когато си я представях с друг мъж, ми идваше да полудея. Тя е моя, дори ако никога не съм я обичал. И това чувство за собственост беше по-силно от разума. Но наистина ли е възможно да живееш целия си живот с някого, когото не обичаш?

Мислех, че мога да се справя, но грешах. „Утре ще й разкажа всичко“, реших, докато заспивах. На сутринта, на закуска, събрах смелост: – Ирина, седни, трябва да говоря с теб. „Разбира се, че слушам, любов моя.“ – Представи си, че се разделяме. Заминавам, живеем на различни места…

Ирина се засмя: – Какви са тези странни мисли? Това някаква игра ли е? – Изслушай ме до края. Това е сериозно. – Добре, представих го. И какво следва? – Отговори ми честно, ще намериш ли някой друг, след като си тръгна? – Мите, какво ти става? Защо изобщо реши да ме напуснеш?

„Защото не те обичам и никога не съм те обичал.“ – Какво? Майтапиш ли се?! Нищо не разбирам… – Искам да си тръгна, но не мога. Мисълта, че си с някой друг ме преследва. Ирина помисли няколко минути и след това спокойно отговори: „Не мога да намеря по-добър от теб, така че не се притеснявай.

“ Махай се, няма да бъда с никой друг. – Обещаваш ли? — Разбира се — увери ме Ирина. – Чакай, къде ще отида? – Нямаш ли стая? – Не, цял живот сме били заедно. Явно ще трябва да продължа да съм наоколо – казах тъжно. — Не се притеснявай — отвърна Ирина.

— След развода ще разменим апартамента за два едностайни апартамента. – Вярно ли е? Леле, не очаквах да си толкова добронамерена. Защо го правиш? – Защото те обичам. Когато обичаш, не можеш да задържиш човек против волята му. Минаха няколко месеца и се разведохме.

И скоро научих, че Ирина не е спазила обещанието си. Намерила си друг мъж и никога не е имала намерение да дели апартамента, който баба й и остави. Останах без нищо – самотен като куче. Как да вярваш на жените сега? Нямам идея…