Клара и слънцето: Уайтити не успява да вдигне романа на Ишигуро

Киноадаптацията на романа от 2021 г. на Казуо Ишигуро в режисьорската интерпретация на Тайка Уайтити разочарова с усещане за повърхностност. Вместо да изследва финото преплитане между изкуствения интелект и болезнената тема за загубата, филмът остава раздробен – донякъде забавен, но лишен от необходимата емоционална и философска тежест.

Начало, което обещава

Филмът стартира динамично и въвежда основната точка на конфликта през погледа на Клара – робот-компаньон, който чака да бъде избран в магазина „The Friend Store“. Моделът В1, в който попада Клара (в ролята Джена Ортега), е застаряващ спрямо новите В3, а серията В2 е вече маргинализирана. Управителката на магазина, изиграна от Наташа Лион, придава човечност на средата, грижейки се за андроидите като за свои подопечни.

В рамките на това начало се залагат няколко важни детайла: въпреки технологичния напредък обществото регресира — интернетът е отнет след последната световна война; различните видове изкуствени приятели обслужват различни социални нужди; и в общото настроение има достатъчно потенциал за дълбок разказ.

Към предвидим и мрачен развой

Щастието се усмихва на Клара, когато привлича вниманието на Джоузи (Миа Тария) — генетично модифицирано дете с повишен интелект, живеещо в изолирано провинциално имение. Истинската причина за покупката бързо става ясна: Джоузи е сериозно болна. Майка ѝ Криси е изиграна от Ейми Адамс, а обстановката превръща комичния тон от магазина в драматично поле на загуба и страх.

Оттук нататък сюжетът проследява опитите на Клара да разбере естеството на болестта и да спаси своята собственичка — мисия, която поема по изключително мрачен път. С пристигането на Стив Бушеми в ролята на загадъчния Капалди възможностите за разширяване на темите около изкуствения живот се увеличават, но развитието остава прозрачно и предвидимо.

Тонални колебания и карикатурни сцени

Филмът страда от нееднозначен тон — на места анекдотичен и дори детски, на други — претенциозно мрачен. В сравнение с предишните работи на Уайтити, като „Джоджо Заека“ (2019) и „Лов на диви хора“ (2016), където режисьорът балансираше искреност и специфичен хумор, тук тази искреност често липсва. Резултатът е ниша между детско кино и по-зряла, сантиментална драма, която остава неуседната „ничия земя“ между двата тона.

Особено проблематична е сцена, в която Джоузи се запознава с новите си съученици — образи, представени като карикатури, слушащи авангардна музика и повтарящи претенциозни реплики. Този епизод подкопава натрупаната атмосфера и прави ясно, че филмът не е сигурен какво иска да каже.

Потенциал, който не е реализиран

Концептуално „Клара и слънцето“ има силна отправна точка: възможност възрастните да използват научнофантастичен пласт, за да обяснят смъртността и да разгледат страха от изчезване на човешката роля. На хартия това е метод да се говори за загуба и за подготовка за собственото излишност. На екрана обаче този потенциал остава само наполовина развит.

Критиката срещу филма се концентрира върху неговата очевидност — липса на изненади, прекалено директни решения и сцени, които не успяват да предадат финия психологически заряд на оригиналния материал. В крайна сметка адаптацията на Ишигуро отстъпва пред изкуството да направи от идеята за изкуствен приятел истински провокативен и многопластов разказ.