Какво четеше Оскар Уайлд зад решетките

Падението и присъдата

На 13 ноември 1895 г. Оскар Уайлд получава присъда от две години затвор с принудителен труд по обвинение в „непристойно поведение“. Делото срещу него започва след враждата с Джон Шолто Дъглас, деветия маркиз на Куинсбъри, баща на лорд Алфред Дъглас. Маркизът оставя обиден бележник в джентълменския клуб „Албемарл“, обвинявайки писателя в содомия; Уайлд подава иск за клевета, но въпреки това съдебният процес се обръща срещу него.

В този момент Уайлд е на върха на кариерата си — на сцените в Уест Енд се играят едновременно „Идеалният мъж“ и „Колко е важно да бъдеш сериозен“. Защитата на Куинсбъри успява да представи свидетелства за връзки на писателя с около дузина младежи в периода 1892–1894 г. Адвокатите на Уайлд оттеглят гражданския иск, но това не спира наказателното преследване. Първото съдебно заседание пропада заради несъгласие на един от съдебните заседатели; при повторния процес съдията налага най-тежкото предвидено от закона наказание — две години строг тъмничен затвор с тежък физически труд.

Какво четеше зад решетките

В затвора Уайлд търси утеха и интелектуална подкрепа в книгите. Сред заглавията, които заемат централно място в неговата библиотека, са „Изповеди“ на свети Августин и събраните съчинения на френския поет и есеист Шарл Бодлер. Той прочита и трудовете на кардинал Джон Хенри Нюман, включително автобиографията Apologia Pro Vita Sua (1864) и есета за чудесата, вярата и ролята на университета. Особено важно за него е изследването на Уолтър Пейтър от 1873 г. „Ренесансът: Изследвания на изкуството и поезията“, което резонира с естетическите му възгледи.

Първият списък със заявки, подаден от Уайлд през юни 1895 г., разкрива неговия стремеж към дълбока философска и духовна опора в условията на лишение.

Условията в затворите и достъп до книги

След първоначален престой в „Нюгейт“ Уайлд е преместен в „Пентънвил“, където „тежкият труд“ означава дълги часове въртене на стъпаловидно колело и разнищване на корабни въжета за кълчища. В началото единствените налични четива за него и останалите затворници са Библията, молитвеник и сборник с църковни химни. Благодарение на усилията на реформатор и депутат от Либералната партия Ричард Холдейн Уайлд получава право на книги и материали за писане.

Писателят не забравя и своите съкилийници: в писмо той отбелязва липсата на романи от Такъри и Дикенс в библиотеката и заявява, че пълни издания на техните творби биха били „истинска благословия“ за мнозина затворници и за самия него.

Влошаване на здравето и последният етап

Суровите условия оставят трайни последици върху здравето на Уайлд. След престой в „Пентънвил“ той е прехвърлен в „Уондсуърт“, където по време на църковна служба колабира от изтощение и глад; при падането му се пука тъпанче на дясното ухо, което води до инфекция и по-късно се оказва фатално. Последните месеци от наказанието прекарва в затвора в Рединг — място, което по-късно става сцена на неговата „Балада за Редингската тъмница“.

Публичната защита и последствията

По време на разпитите Уайлд произнася едно от най-известните си откровения в защита на това, което самият той нарича „любовта, която не смее да изрече името си“, защитавайки я като красива, възвишена и благородна привързаност, без нищо противоестествено. Във викторианската епоха сексуалността, заради която е преследван, е не само морално табу, но и тежко наказуемо престъпление.

Освобождаване и изгнание

Оскар Уайлд е освободен на 19 май 1897 г. Същия ден той напуска Обединеното кралство и отплава за Диеп. Никога повече не стъпва на британска земя; прекарва последните си три години в самота, финансови лишения и изгнание и умира в Париж през 1900 г. на 46-годишна възраст.