Не най-доброто, а по-малкото зло в България

В интервю за БНР поетът, писател и треньор по бокс Палми Ранчев обрисува мрачна картина за възможностите на българското общество да се организира за промяна. Живеещ от осем години в Барселона, той свързва продължителната обществена апатия с чувството за индивидуална безсилие и недоверие в колективните усилия.

Атомизацията като бариера пред обединението

Според Ранчев причината много българи да не успяват да се съберат около общи каузи е дълбоко социална. Той използва образа на „атомизирано“ общество, за да опише усещането за самота и незабележимост: „Нашето общество винаги е било атомизирано, човекът винаги се е чувствал сам. Чувства се като почти незабележим атом и ако се обедини със също толкова незабележими атоми, не е сигурен, че ще бъде някаква сила“, казва Ранчев. Това виждане служи за обяснение защо инициативи и протести често не успяват да достигнат критична маса или устойчиво въздействие.

Ранчев не твърди, че липсва желание за промяна, но подчертава, че съмнението в ефекта от обединението често надделява. Така, според него, вместо да търсят по-добри решения, хората се задоволяват с по-малко лошото — решения или ситуации, които не са идеални, но изглеждат по-лесни за толериране.

Поглед отвън: живот в Барселона

Животът в чужбина дава на Ранчев възможност да наблюдава българската действителност от дистанция. Той споделя впечатленията си относно обществените настроения и динамиката на протестите, както и начина, по който хората в диаспората възприемат родните проблеми. От десетките разговори и лични наблюдения в Барселона той черпи аргументи за това защо доверие и вяра в общите усилия са трудно достижими у нас.

Ранчев описва живота зад граница не като непременно алтернатива на оставането, а като перспектива, която позволява да се видят както слабостите, така и възможностите на българското общество. Тази дистанция не го прави по-краен критик, а му дава основания да анализира причините за обществената пасивност.

Протестите и надеждата за промяна

В разговора за протести Ранчев обръща внимание на механизмите, които водят до временно възраждане на активността, но не и до трайни резултати. Той аргументира, че без ясно чувство за обществена идентичност и увереност, че сметката на усилията ще бъде положителна, масовите прояви остават фрагментарни и краткотрайни.

Ранчев акцентира върху необходимостта от промяна в нагласите — от очакване за незабавен резултат към търпение и координиране на усилията в дългосрочен план. Без това, според него, рискуваме да приемаме компромиси и да се задоволяваме с по-малкото зло вместо да градим по-добро бъдеще.

Отношението към националните будители

Сред темите, които Ранчев засяга, е и отношението към националните будители. Той разглежда това отношение не просто като историческа памет, а като отражение на начина, по който обществото цени и подкрепя тези, които водят промени. Според него начина, по който се отнасяме към будителите, говори за способността ни да разпознаваме и подкрепяме лидери и идеи, които могат да обединят и мотивират.

Ранчев поставя акцент върху необходимостта от колективно самосъзнание и готовност да се инвестира в общото благо, за да могат будителите и техните идеи да имат реално въздействие.

В заключение, поетът и треньор по бокс вижда в недоверието към колективните действия ключова пречка за развитието на обществото. Той намира, че без възстановяване на вярата в силата на събраното усилие, в България продължават да надделяват компромисите и по-малките злини пред стремежа към по-добро.