Георги Господинов си спомня за Йордан Радичков, отишъл си на този ден преди 21 години

Георги Господинов си спомня за български писател, драматург и сценарист Йордан Радичков, отишъл си на този ден преди 11 години с публикация във фейсбук профила си. Ето и цялата публикация: Памет за Радичков, отишъл си на този ден, преди 21 години, в един пак така студен и снежен Януари.

Позволявам си да пусна отново, да ми се прости, няколко думи, писани тогава… Спомням си ясно студа и слънцето на онзи януарски ден през 2004, когато на извилата се опашка пред „Свети Седмочисленици“ се смесиха „тези от телевизора“, както каза една възрастна жена до мен, и тези пред телевизора.

И всички бяха смирени. Особено смирение имаше в този ден. Първите кокичета вече бяха цъфнали в ръцете на бабите от Попа и се чудех редно ли е да се поднасят кокичета по такъв повод.

Докато чаках пред църквата, гледах сивите софийски врабчета, които подскачаха премръзнали около нас и нямаше как да не си помисля, че са излезли от страниците на „Ние, врабчетата“, за да се простят със своя автор. Така стояхме, измръзнали и благодарни, ние и врабчетата.

Предпочитам да си го представям така. Обул ногавиците, дъбени в една гмитровска табад¬жийница, взел пушката и каика, тръгнал я към Париж, който точно днес има почивен ден, я до небето, където е пълно с кихавица и прах, я към една пукаща от студа небесна церова гора.

И като се приземи в някоя пряспа, да стане, да се поотупа и да отвърне на учудените ни погледи като Гоца Герасков: „Голяма работа. Вдигнах малко прах на небето и се върнах.“ Не е случайно, че най-големият днес български писател си отиде през „най-българския от всички месеци“, както сам го наричаше.

Сигурен съм, че снегът, който валеше в деня на неговата смърт, и снеговете, които ще падат отсега нататък над нас, ще бъдат съчинени от Радичков.

Историята на българската и на световната литература е пълна с лица на обсебени от тъмни страсти писатели, от гении на подземието и гнева, от недостижими, горди, позиращи приживе пред вечността.

Сега можем да видим ясно сред тях един друг профил, едно по-друго лице – любопитно като на дете, странно като на птица, възторжено и милостиво, не като да е тукашно. И то е, което болезнено ще ни липсва.

Присъствието му на естествен и неозлобен, притеснително добър и притеснителен български писател. Дано не е бил последният. … из Невидимите кризи“