Тръмп прилага принудителен модел, който Путин вече загуби

Този текст проследява паралелите между начина, по който администрацията на Тръмп подхожда към Канада, и дългогодишните усилия на Кремъл да наложи влияние върху съседите си. Аргументът е, че политика, основана на принуда, често има обратен ефект и кара засегнатите държави да търсят алтернативи.

Провалът на преговорите между САЩ и Канада

Белият дом е подхождал към последните търговски разговори не като към преговори между равнопоставени партньори, а като към опит да наложи задължения на Канада. Представяните от Тръмп промени на вече договорени условия бяха описани като поправяне на минали грешки, но в същността си означават опит да се гарантират американски икономически и сигурностни интереси чрез принуда, а не чрез съюзи и мека сила.

В подкрепа на тази нагласа стоят идеите, че САЩ имат „естествено право“ да възстановяват геополитическата карта: примери в материала включват твърдения, че Гренландия би трябвало да принадлежи на САЩ или че Канада би трябвало да бъде 51-ви щат. Според публикуваните оплаквания Вашингтон е внасял искания в последния момент, които да диктуват езиковата политика на Канада и да подкопаят нейната автомобилна индустрия — твърдения, приписвани на министър-председателя Марк Карни.

Паралели с кремълската логика

Този стил напомня политиките, прилагани от Русия от средата на 2000-те години. В съзнанието на Кремъл държави като Беларус, сегашния Казахстан и Украйна се възприемат като исторически отклонения. Подобно на предложената „Доктрина Донро“ за Америките, Москва изисква близките си държави да се съобразяват с нейната воля и ограничава възможностите им да обвързват икономиките и политиките си за сигурност с други партньори.

Урокът от Украйна

Натискът върху Киев започна предимно икономически: спорове за цените на природния газ през 2006 г. и 2008–2009 г., намеса в избори и фактически търговски ембарга. Русия също така претендираше за правото да влияе върху езиковото законодателство на Украйна. Когато подкупите и сплашването не успяха да поддържат просъветски режими, Кремъл започна да предявява териториални претенции, започвайки с Крим; след близо две десетилетия това прерасна в открито нахлуване.

Ефектите върху търговията са значителни: делът на Русия в износа на Украйна е спаднал от 24% през 2000 г. до 5,1% през 2021 г., а делът при вноса — от 42% до 8,4% за същия период. Тези данни се използват като илюстрация как принудителната политика води до диверсификация на търговските и сигурностни връзки, вместо до подчинение.

Армения като още един пример

Паралелите между САЩ–Канада и отношенията между Армения и Русия са лесно проследими. В отговор на стъпките на арменския премиер Никол Пашинян да намали зависимостта на Ереван от Москва, Русия започна да забранява внос на определени стоки по санитарни причини.

Още през 2024 г. Армения замрази участието си в Организацията на Договора за колективна сигурност (ОДКС). Парламентът прие правителствена програма за 2026–2031 г., в която за първи път Русия липсва като изброен стратегически партньор. Пашинян, преизбран с убедителна победа през юни, обяви намерение правителството да кандидатства за членство в Европейския съюз „в близко бъдеще“ и да проведе референдум за това решение.

Той търси нормализиране на отношенията с Азербайджан и Турция и развива подкрепян от САЩ „Тръмп маршрут за международен мир и просперитет“, който в перспектива може да се превърне в енергиен коридор към Европа в обход на Русия и Иран. Кремъл е недоволен и според материала Москва настоява Армения да проведе референдума до декември, предупреждавайки за болезнени последици, включително загуба на достъп до руски пазари.

Извод

Материалът подчертава, че стратегията на принуда често води до отслабване на влиянието и до търсене на нови съюзи и пазари от страна на засегнатите държави. Примери от Украйна и Армения се използват като предупреждение за риска, който носи подобен подход и за САЩ в отношенията им със съседите.