Високият академизъм и аристократичното излъчване бяха подплатени с усещане за близост, спомнят си учениците й Иван Вазов е голямата й любов.
Няма друг литератор, който да е посветил живота и научната си кариера, за да изследва в най-тънки детайли огромното творчество на Патриарха на българската литература. Проф. Милена Цанева до последно говореше и пишеше за него. И единодушно е определяна за най-големия вазовед.
Гранддамата на българската литературна мисъл ни напусна на 95 г. на 26 юни. Днес близки, приятели и последователи се простиха с нея. “Такива литератори не се раждат често – огромна фигура, поколения колеги сме задължени за знанията, които ни е дала”, признателна е проф.
Инна Пелева, преподавател по българска литература в Пловдивския университет “Паисий Хилендарски”. Тя е била студентка на Милена Цанева през 80-те години в СУ “Св. Климент Охридски”. Слушала е нейни лекции по българска литература от Освобождението до Първата световната война.
“Изумително присъствие, излъчване, аура. Тя беше аристократичен човек по някакъв особен начин насред соца. Връзката между генерация и интелигенти си казваше своето. Достатъчно е да споменем баща й проф.
Георги Цанев – големия литературен критик и историк, и майка й Пенка Цанева с поетичния псевдоним Бленика”, припомня Пелева. Поколения литератори Цанева е възпитала. И всички са категорични, че “ако не беше тя, нямаше да знаем толкова подробности за Иван Вазов и съвсем не само за него”.
Колеги и преподавате
ли във факултета на 85-годишнината на проф. Милена Милена Цанева СНИМКА: ФАКУЛТЕТ ПО СЛАВЯНСКИ ФИЛОЛОГИИ КЪМ СУ “Лекциите й бяха много посещавани, защото по увлекателен и достъпен начин, на изключително разбираем език представяше българската литература.
Което в никакъв случай не намаляваше интелектуалната стойност на написаното от нея”, допълва проф. Пелева. Бивши възпитаници на Цанева си спомнят в детайли как ги е изпитвала и какво ги е питала. Държала се с тях изключително благо, но в същото време и взискателно.
“Беше човек с търпение и с много изискан финес, който по онова време съвсем не бе най-често срещана черта дори у академични хора”, казва проф. Пелева.Мнозина са убедени, че литератори от ранга на Милена Цанева, Петър Динеков, Розалия Ликова (всички вече покойници – б.а.) едва ли ще се появят.
“Времената се менят, както и стилът. Но тримата са абсолютни стожери. Точно тези люде, нашите учители, бяха образци на поведение и извън аудиторията. Личности и учени, към които винаги ще имаме респект, защото бяха и впечатляващи човеци”, допълва проф. Пелева.
За едни от най-съдържателните часове по време на следването си в Софийския университет си спомня и проф. Елена Николова, директор на филиала на ПУ “Паисий Хилендарски” в Смолян. “Думите на Милена Цанева се лееха, беше завладяваща, блага.
Тя е от класиците на българското литературознание”, казва проф. Николова. С умиление и благодарност за уроците на проф. Милена Цанева говори и Цветелина Драганова, преподавател по български език и литература в Английската гимназия в Пловдив.
“Студентството ме срещна с нея в турбулентното начало на 90-те години. Лекциите бяха пространство на академична стабилност и особен род топла ерудиция Високият академизъм беше подплатен с усещане за близост – без грам фамилиарност, без компромиси в преподавателската работа.
Още помня усмивката, с която ми отне шестицата, задето не съм си изяснила структурата на “Епически песни” на Пенчо Славейков”, разказва Драганова. Тя не е забравила и времената на първите постмодерни изблици и “нови прочити” на класиката, когато текстове попадат в графата “старомодни”.
Но години по-късно се възраждат в своя “чистий бляск”. “И накрая, но не по важност: Милена Цанева беше една от големите дами на българската литературна наука. Синоним на финес, изтънченост, благородство, които останаха непокътнати по пътя през годините”, добавя Драганова.
Разбира се, Цанева е посветила много изследвания и на редица български писатели и поети като Багряна, Вапцаров, Далчев, но голямата й страст в науката си остава Вазов. Ето как започва книгата й “По страниците на “Под игото”. През пролетта на 1889 г.
през руското посолство в Цариград преминава пакет с необичайно съдържание. В пакета се намира ръкописът на един роман.
В онези години от Одеса за София се пътува през Цариград и боейки се от подозрителността на турските митничари, завръщащият се в родината Иван Вазов бе предал на руската дипломатическа служба единственото съкровище, което притежаваше – своите ръкописи.
Така под могъщото покровителство на руския герб през столицата на Османската империя преминава ръкописът на романа “Под игото”.
Русия бе закриляла борбата на българския народ срещу османското иго, в случая поиска тя да даде своята закрила и на един от най-монументалните художествени паметници на тая борба.
Още същата есен в току-що основания сборник за народни умотворения “Наука и книжнина” започва да излиза първият Вазов роман. Писателят бърза да се издължи на родината за времето, през което бе живял вън от нея.
Както и други национални шедьоври, влезли в съкровищницата на световната литература, както “Пан Тадеуш” на Мицкевич, както “Клетниците” на Юго, най-хубавият роман за България е писан в изгнание. И навярно тъкмо затова е така опияняващ неговият национален аромат, пише Цанева.
“Няма друг литератор, който така детайлно да е изследвал Вазов. Говорим не само за централните произведения на Патриарха, а за всичко, което е написал в своите 22 тома. Неща, които не можеш да ги чуеш от друг освен от нея”, категорична е Мария Сотирова, дългогодишен експерт по литература в Смолян.
Тя припомни случка отпреди 10 години с Милена Цанева. “Бяхме в Кърджали на олимпиада по литература, на която тя беше шеф на журито. След като приключи, тръгнахме към Перперикон. Тогава Цанева бе на 85 години – с бистър ум и стройна походка.
Сам-сама, не разреши на никого да й помага, се изкачи на Перперикон. Бяхме поразени от нейната жизненост”, връща се към спомена Сотирова.
