Наскоро при мен дойде мъж, който се представи за баща ми: Здравей сине, липсвах лити?-Ето какво направих!

Отгледана съм от баба ми, на която дължа всичко, което имам. За това съм й вечно благодарен. Когато бях на три години, родителите ми се разведоха. От постоянно претоварване и умора майка ми се разболя много. Тя почина, когато бях на 10 години. Приех много тежко нейното заминаване.

Оттогава баба ми изцяло пое възпитанието ми, като жертва здравето и живота си, за да ме направи достоен човек. Пенсионирана, тя работеше като пазач и шиеше вкъщи, защото трябваше някак да свързва двата края.

На 15-годишна възраст също започнах да работя, за да й помагам: чистех къщите на съседите, миех колите, събирах боклука и раздавах листовки. Учех добре и се стараех да не огорчавам баба си, за да не й създавам излишни грижи. Никога не съм виждал баща си през всичките тези години. Минаха годините.

Завърших, намерих работа, създадох семейството си. Баба ми почина преди пет години и нейният апартамент остана за мен. Със съпругата ми живеем в него, очаквайки раждането на първото ни дете. И тогава, преди седмица, на вратата на нашия апартамент се звънна.

Отворих вратата и видях пред себе си възрастен мъж с побеляла коса и неприятна миризма.- Здравей, синко. Липсвах ли ти – каза той.- Кой си ти? – попитах.- Аз съм твоят баща. Не ме ли позна?- Не. Баща ми отдавна го няма в живота ми.- Тежко болен съм и имам нужда от помощ.

Виждам, че живеете добре, имате собствен апартамент. Няма да изгониш баща си, нали? „Нямах нужда от теб през всичките тези години и сега също не ми трябваш! Тръгвай си!“ Блъснах вратата. Не искам да го виждам повече. Някой ще каже, че съм погрешил, че е било егоизъм, но не ме интересува.

Мисля, че постъпих правилно. Нека си отиде там, където е бил през цялото това време. Не ми трябва. Никога няма да нараня сина си, както направи баща ми. Ще го възпитам като достоен човек.