Забавление

Десет филма от 1972 г., които вече са класики

Филми от 1972 г., които съхраняват своята стойност 1972 г. е представена като ключова година за киното, когато масовото

Десет филма от 1972 г., които вече са класики

Филми от 1972 г., които съхраняват своята стойност

1972 г. е представена като ключова година за киното, когато масовото развлечение и високата артистичност вървят ръка за ръка. По-долу са десет филма от тази година, които днес се смятат за класики и продължават да влияят на зрители и критици.

Кандидатът (The Candidate)

Политическата драма остава релевантна и днес. В една от най-силните си роли Робърт Редфорд играе демократ, първоначално считан за губещ, но който печели влияние, след като започва открито да изразява позициите си. Филмът показва как харизматични популистични фигури бързо натрупват подкрепа и илюстрира компромисите, пред които се изправя идеалистът в политиката.

Джеръмая Джонсън (Jeremiah Johnson)

Ревизионистки уестърн и трилър в едно, в който Редфорд изпълнява ролята на самотен планинар, оцеляващ в дивата природа. Силата на лентата е в практичния подход и снимките на реални локации, които придават автентичност, както и в новото амплоа за актьора, изискващо значителни физически усилия.

Щедър град (Fat City)

Една от последните големи творби на Джон Хюстън — комбинация от по-старомодна, характерна драма и мрачна, антиконформистка визия, характерна за 70-те. Филмът разглежда боксовата сцена преди ерата на по-оптимистични истории за спорта и подчертава актьорските изпълнения, включително на Джеф Бриджис.

Последно танго в Париж (Last Tango in Paris)

Еротична драма, която предизвиква противоречия заради прямото си отношение към интимността на екрана. Марлон Брандо предлага едно от най-емблематичните си изпълнения, със суров реализъм, продължаващ да въздейства и затруднява повторното гледане.

Бък и проповедникът (Buck and the Preacher)

Подценен уестърн, режисиран от Сидни Поатие, който вече е утвърдено име сред чернокожите актьори. Химията между Поатие и Хари Белафонте внася много хумор, но филмът също така разглежда сериозни расови проблеми и служи като предшественик на тандеми в полицейските филми от десетилетието.

Агире, гневът Божи (Aguirre, the Wrath of God)

Ключова среща между Вернер Херцог и Клаус Кински, чието напрежение в отношенията допринася за мрачната атмосфера на лентата. Роджър Ебърт е определял филма като един от десетте най-велики, правени някога, което подчертава значимостта му за любителите на военни и експедиционни драми.

Разбивачът на сърца (The Heartbreak Kid)

Язвлива романтична комедия от Илейн Мей, която се откроява с мрачен и остроумен тон. Филмът получава сериозни номинации за „Оскар“, а способността на Мей да разбива жанровите клишета остава впечатляваща. През 2007 г. Питър и Боби Фарели правят римейк, в който Бен Стилър играе главната роля; според първоначалния коментар, новата версия допуска грешката да симпатизира прекалено на героя.

Какво става, докторе? (What’s Up, Doc?)

Слапстик комедия, която остава сред най-успешните за Питър Богданович. Райън О’Нийл демонстрира различно амплоа от това в „Бари Линдън“ на Стенли Кубрик, а филмът запазва свежестта на хумора си и днес.

Кабаре (Cabaret)

Революционен музикален филм, който доказва, че сценичният гений на Боб Фоси може да бъде пренесен успешно на големия екран. Лайза Минели носи „Оскар“ за най-добра актриса с изпълнението си, което мнозина считат за една от най-великите музикални роли в киното.

Кръстникът (The Godfather)

Класика, която често се разглежда заедно с „Кръстникът: Част II“ като съвършена криминална сага. Франсис Форд Копола вдига жанра до епос за американската мечта и семейните връзки, представяйки Дон Вито Корлеоне — роля, в която Марлон Брандо е в разцвета си, и незабравимото изпълнение на Джеймс Каан като Сони.

1972 г. остава възлова в историята на киното — години, в които популярността и артистичната амбиция често се пресичат, създавайки филми, които и до днес продължават да вдъхновяват и провокират.