Суифт предрече свят, доминиран от учени и технолози

Сатира, останала релевантна три века по-късно

На 28 октомври 1726 г. Джонатан Суифт публикува „Пътешествията на Гъливер до далечни страни“ и създава сатира, която продължава да се чете и днес. В третата част на романа той описва „далечни краища на света“, населени от учени, технолози и „проектанти“ — образи, които в неговото време са били маргинални, но в съвременността приличат на управляващата класа. По време на писането си Суифт насочва гнева си към Кралското дружество, основано през 1660 г., и се опира на подкрепата на Англиканската църква. Днес ролята на учените и технологичните елити е много по-голяма, което прави сатирата му предупреждение за свят, в който науката и технологиите оформят бъдещето.

Лапута — абстракция вместо практика

Първата спирка от третото пътешествие е летящият остров Лапута. Неговите обитатели сякаш са обсебени от абстрактни науки — математика, астрономия, музика — и са неспособни да се справят с практическите нужди на ежедневието. Суифт ги описва като хора, които се налага да бъдат „изваждани“ от унеса си от специални прислужници, наречени „пляскачи“. Тези помощници ги удрят с мехур, пълен с грах или камъчета, за да ги върнат към реалността.

Авторът поставя паралел с днешната технологична и академична среда: елитни университети привличат чисти теоретични гении, докато асистентите по преподаване често изпълняват ролята на „пляскачи“, превеждайки сложните идеи на разбираем език. В съвременната сцена имат място и технократични проекти за създаване на отделни общности — примерите в текста споменават Питър Тийл и идеята за плаващи общности, както и Марк Зукърбърг с частни комплекси и подземни бункери.

Балнибарби и академичните експерименти

В зависимото кралство Балнибарби Гъливер посещава Голямата академия, където учените изпълняват странни и неизпитани експерименти: от опити да се извлекат слънчеви лъчи от краставици и омекотяване на мрамор за възглавници до смесване на бои по миризма и рециклиране на изпражнения в храна. Там съществува и огромна машина за писане — устройство, което при въртене на манивела произвежда комбинации от думи, способни понякога да оформят смислени изречения, без нужда от гений или обучение.

Суифт използва тези образи, за да критикува технологични проекти, които харчат огромни средства за идеи, които не издържат на проверката с реалността. В текста се правят явни аналогии с модерни инициативи: очилата на Google за достъп до интернет в движение, масивните VR очила на Meta и обещания като хиперлупа. Авторът подчертава, че тези разработки стават все по-скъпи и често са по-абсурдни от практическите ползи, като посочва разходите на Зукърбърг за виртуална вселена и мащабните инвестиции на Илон Мъск в колонизация на Марс.

Лъгнаг и илюзията за безсмъртие

На остров Лъгнаг Суифт представя струлдбрузите — група хора, на които е дарено безсмъртие, но при това те са обречени на вечно остаряване. В обществото те стават тежест, описани като „самонадеяни, раздразнителни, алчни, мрачни, суетни, бъбриви, но неспособни на приятелство и лишени от всякаква естествена привързаност“. След навършване на 80 години те се изолират и се считат „за мъртви пред закона“.

Тези сцени сатиризират движението за удължаване на живота, което съвременните технологични елити възприемат: практики като използване на млади донори на кръв, ежедневен прием на голям брой хапчета, ледени вани, екстремни диети и големи инвестиции в схеми за удължаване на живота. Суифт предупреждава, че такива усилия рискуват да удължат не младостта, а самата старост.

Изводите

Суифт използва фантастични картини и преувеличение, за да постави въпроси, които продължават да имат смисъл в епохата на алгоритмите и изкуствения интелект: доколко науката и технологиите са в услуга на хората, кога иновацията преминава в самоцел и какво означава контролът над бъдещето, ако го оставим в ръцете на „проектанти“, неразбиращи практическите последици.